МЪЖКА, ГОЛЯМА ЗАДУШНИЦА
или
Смъртта и Нейното празнуване

РАНГЕЛОВ ДЕН
из "Стопанката на Господ"

"Изтече половин година откак Райна срещна Магда Богданова и нейния Господ. Застудя. Листата от дърветата се изваляха и изтъкаха златни и медни килими. А Времето не спираше да трака с куките... Скоро трябваше да си тръгва и да сложи в ред това, което чакаше да бъде наредено.
Идеше Мъжка задушница и след туй Рангелов ден. Реши да почете дядо си Вангел и чак тогава да тръгне. Беше питала вече защо тая задушница да е мъжка и в тетрадката си беше записала:

„Голяма задушница винаги се отбелязва в съботата, преди деня на Архангел Михаил. Тъй като българите са били народ на войни, в определен ден през годината те са почитали падналите в бой за рода и земята си, без които живите нямаше да ги има. В днешно време почитаме падналите за свободата на България. Затова и денят се именува Мъжка задушница. На нея покойниците не се оплакват, а се честват!”

Райна и Магда седяха в кухнята и белеха картофи, младата я стягаше душата, че и идва време да си ходи, а старата се правеше че не вижда.
– Голям празник е тоз Рангел – обясняваше Магда – смъртта ще празнуваме! Хора ще дойдат. И деца, и старци... Требе да ги посрещнем, да ги почерпим както подобава. Два дни ще ми помагаш да приготвяме храната за гостите!
– Някой път като те слуша човек... – Райна прехапа устни и млъкна.
– Какво?
– Ами прекаляваш! Голям празник, храна за гостите, че и два дни ще я приготвяме! – избухна младата. – Дядо Геле умря, отиде си! – сълзи бликнаха в очите й. – Не знаеш ли как се чувства баба Рада, а? Сърцето й се е скъсало! За смърт говорим! Не за рожден ден! Хората тъгуват, близките им липсват, плачат... а ти – празник, та празник!
Стана Магда Богданова и извади две бози от хладилника. Седна на миндерчето и наля и на Райна. По масата покапаха малко сълзи и неречени думи и старата ги избърса кротко с ръкава си.
– Ти къде живееш, Райно?
– Знаеш къде, що за въпрос? – тросна се момичето.
– Знаеш си дома, нали?
– Знам си го. В София. И ако искаш да знаеш, много ми липсва. В Италия ми беше още по-мъчно, исках да съм у дома, там не ми е дом...
– Тъй. А на душата ти домът къде е?
– Там, където е родена – отсече Райна. – Магда хитро й се усмихна.
– Това си беше капан, нали? – уморено попита младата.
– Никакъв капан не е, просто требе да мислиш. И е точно тъй, както го рече. Там, където е родена. В светлото, в Бога, у дома.
Райна положи чело на масата и въздъхна:
– Разкажи ми...
– Някога е било тъй. Хората са знаели и са празнували. В днешно време има едни, дето все мърморят, че българинът на гроб ядял и пиел. Така де, българинът винаги е бил мъдър човек, даже и да не помни кое откъде и защо е дошло! Коренът му помни. От време оно се знае най-големият празник кой е – когато душата си отива у дома! На нейния изпроводяк! Че и песни и хора са се извивали даже.
– А мъката? А това, че никога повече няма да го видиш тоя човек... който ти е бил важен... и си го обичал...
– Мъката е за тебе. Всъщност на човека му е мъчно за него си, че осиротява. И в мъката си, не успява да помисли, че оная душа е най-после свободна да си иде и е политнала волна нагоре. Вангел разбра, че си отива, чакаше го. И Рада знаеше. Затуй се събраха, да са заедно в тоз час. И бяха щастливи.
– Не ми казвай, че на баба Рада не ù е мъчно...
– Не казвам туй. Мъчно й е, че загуби толкоз години, че можеха да са заедно, че сега не е покрай нея, да го овиква... Но Рада е грамотен човек, знае къде е Вангел, и ù е леко. Пуснала го е, не го държи с мъката си. Има хора, боледуват с години приковани на легло. Тъпчат ги с лекарства, опитват се да ги спасяват, те се мъчат в страшни болки, а близките им – дваж повече да ги гледат. И като си тръгне тая душа, близките се тръшват да реват за нея. А тя най-после красива и свободна си е намерила пътя за дома.
– Но има и други, които ги блъсва кола. Или на 20 години се разболяват и бързо умират. Тая смърт каква е? И тя ли е празник?
– Всяка смърт е празник за душата, която си отива, Райно. Душата винаги има кой да я чака и да я посрещне у дома, в светлото. Виж, страшно е, когато дете си отиде преди майка си. Или някой в разцвета на силите си. Но туй е друг ред. Него Господ го реди и съдбата на човека. Смъртта – ранна или късна – е част от пътя и пак е урок. И за смъртника, и за близките му. Мойта баба казваше, че по деня, в който човек си отива, можеш да разбереш как е живял и колко е бил читав. И по начина, по който умира.
– Как по деня?
– Има дни, в които Господ си прибира неговите хора – най-добрите. Такива си отиват на някой светец, много тачен от близките им. Има и дни – в които Господ прибира змейовете си. Такъв, дето е бил змей, е водил много битки и е имал силата да ходи по ръба, ама все в светлото е гледал. За такъв човек, Господ праща лично или Георги, или Илия.
– А по начина, по който умира човекът, как се разбира какъв е?
– Просто е. Или дълго мъчи себе си и близките си, или си отива отведнъж, лесно, изневиделица даже. Пък ти отсъди кой начин на какъв човек му приляга.
– Не всеки може да го разбере това, дето го говориш...
– Щото от малки децата ги учат, че е най-страшна смъртта. И цял живот човек се страхува от нея. Толкоз го е страх, че се прави, че не я забелязва. Я ми кажи ти, кое е най-сигурното нещо в живота? Кое е най-сигурно, че ще ти се случи?
– Не знам... нищо сигурно няма...
– Ето, видиш ли? И ти тъй. Най-сигурното в живота, Райно, е смъртта!
– Не съм се замисляла. Но пък ако почна да мисля постоянно, че ще умра, ще полудея! Какъв е смисълът да живея тогава?
– Е, туй е важният въпрос! Не е нужно да мислиш за смъртта, важно е да знаеш, че ще дойде. И да си го приел. Ако хората приемаха, че са смъртни, друг щеше да е светът.
– Представяш ли си, ако утре всеки човек разбере кога ще умре? Тогава сигурно ще се замисли как да прекара последните си дни, нали?
– Или ще превърти и ще направи страшни поразии. Не става тъй. Требе да си научен на туй, да си израсъл с него в мир. Като се е споминал първият роднина, не да се крие и да се реве, а да се обясни на детето, че дядо му си е отишъл у дома. Че туй е дом на всички и всеки един ден ще си се прибере там, за да бъдат отново заедно. И да се върнат след туй пак тука. И че туй не свършва никога. Че смъртта не е край, а стъпка...
– Теб кой те е учил?
– Аз бях мънечка, когато мойта баба ми рече, че ще мре и да не плача за нея, щото тя ще ме чака на едно светло място и когато ми дойде ред и на мене, ще ме посрещне. Каза ми, че свещ не ще да ù се пали.
– Затова ли не палихте свещи на дядо Геле на погребението?
– Да.
– Е, нали казват, че свещичката осветявала пътя на душата, за да не се лута. И в църквата всички палят свещи за покойниците!
– В църквата смъртта е краят. Там душата никога не се връща обратно на тая земя. Предстои ù съд. И страх – ад или рай е заслужила. То са ангели, дяволи, ключари, грехове, изкупления... И Бог, който в тефтер е записал кой какво е правил и какво е заслужил. За църквата душата живее на земята само веднъж. И ако иска в отвъдното да е добре, требе тоз живот да е живян по нейните правила! Църквата е най-виновна, че хората ги е страх от смъртта! Лутала се била душата!? Представяш ли си как една стара душа, която много пъти е идвала и си е отивала, и толкоз животи е живяла, тая душа да има нужда от свещ, да се не затрие! Да не може си познае дома, без да я опее поп?! Таз душица, дето сам Господ ù е дал дъха си, да не може пътя си към него да намери?! Баба ми викаше, че след като си тръгне душата, дълго време остава свързана с една тънка нишка с близките си. И когато някой от тях запали свещ, с мъка в сърцето дръпва нишката. И душата требе да се обърне и да се върне назад, да даде покой на тъгуващия. И все окъснява по пътя, че все има кой да я дърпа назад. Затуй, като искаш запали свещ, ама с радост. Ясно е, че вече тоз човек го няма около тебе, ама ако наистина го обичаш, зарадвай се, че душицата му се прибира у дома!
– Затова се нарича и „покойник”, нали?
– Точно затуй. Човекът е най-после намерил покой, спокойно и мирно му е вече на душата, прибира се. Ех, Райно, да можеха хората да разберат, че смъртта не е крадец, който дебне в тъмното, а голяма стъпка по пътя им. Тогаз вместо да се страхуват, щяха да се приготвят за нея. Други неща щяха да са важни. Човек на човека по друг начин щеше да гледа и да го цени повече. И всяко имане щеше да има друг смисъл и друга посока...”

Да е Светло по пътя на всичките ни близки покойници!
И на онези Българи, дали живота си, за да ни има!