Ако в тъмницата  в тебе успееш да намериш само един жив въглен, да знаеш  ше те бъде!С пожелание нишката която ни свързва да не се прекъсва никога.Да сме здрави и щастливи ,да сме БЪЛГАРИ! Честит  1 март.

Честитта    Баба   Марта !

Пижо, Пенда и Марта вещицата

Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла румена Пенда.
- Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!
- А той иска ли те, Пендо?
- Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща.
- Че той дека е твоя юнак?
- На война е бабо, за България се бие, зад девет земи, в десета.
- Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе с години.
- Страх ме е бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм пазило да му правиш. Жив при мен да го върнеш.
Погледала баба Марта девойката, хубаво в очи й надзърнала.
И всичката й обич видяла.
- Как го викат твоя юнак?
- Пижо го викат, бабо. Моят Пижо... – прошъпнала бяла Пенда
- Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала Баба Марта. - Ей тука на тая поляна искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична да й пееш.
Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила.
Яка фиданка донесла и сам самичка я посадила.
Три месечини Пенда огряли. Три пълни луни гласа й слушали.
Обична песен да пее , за своя юнак Пижо.
- И сега бабо Марто, какво иде ред да сторя?
- Сега чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка.
- Ей тъй само да чакам?! А пусто сърце ми плаче, тежко ми е бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моя Пижо?
- Искам да си идеш дома, да вземеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер и ще пресукваш нишката в две кълбета. По всяка пълна месечина едното кълбо с капка кръв ще поливаш.
При мен като дойдеш напролет едно бяло кълбо прежда да носиш и едно червено, кръв да е пило.
Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и капчици кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала.
Пролет пропукала, земята пробудила.
Хукнала румена Пенда при баба Марта.
Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена.
И докато прела, тихо наричала:

“ Светлина и кръв преплитам в момината обич.
В сила тука я наричам, в здраве и любовен огън. “

Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце.
Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял.
Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишъл. А там в една урва, лежи бял Пижо, тежко ранен. Кацнал щърка до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото, червената на гърдите. Още по червено, червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полекичка отворил очи. Сякаш от някъде чул обична песен бяла Пенда да пее.
Минавали дните...
Напъпила фиданката...аха да цъфне...
Пенда все под нея спяла , а баба Марта към небето поглеждала.
И една сутрин щърка се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда.
- Ставай моме, време е. – събудила баба девойката.
Очите на Пенда завързала и тихичко й рекла
- Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй ти е късмета!
Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце й от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи й не видят, душата й гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила и... своя Пижо видяла.
А дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта при фиданката отишла. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала.

- Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здраве да пазите. И както от слънцето ще даде плод тая ябълка, тъй в обич челяд да се роди. Здрав да й е корена! И в здраве и сила да пребъде!

Тъй нарекла Марта вещицата. И реченото й било сторено!
И от тогаз на земята българска Пижо и Пенда останали.
На ябълка за здраве завързани.
От щъркел с обич наглеждани.
От сила българска пазени…

Легендите за произхода на българската мартеница са повече от една, но всички те са свързани с прабългарите и основателя на българската държава - хан Аспарух.

Първа легенда

Според едно от преданията хан Аспарух получил дар от сестра си под формата на китка, привързана към крака на лястовица с бял конец. Червената багра била от кръвта на птицата, чийто крак бил наранен от конеца. Предполага се, че лястовицата е пристигнала при хан Аспарух точно на 1 март, откъдето води началото си и традицията на този ден всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.

Втора легенда

Владетелят на прабългарите, хан Кубрат, повикал петте си сина и им завещал да не се разделят и да бъдат винаги заедно. Да бъдат силни и да не могат врагове да ги нападат и поробят.

След време хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните предложил на братята й да го признаят за техен владетелтогана, да освободи сестра им и да им остави земите. Канските синове били поставени пред трудно изпитание.

Най-големият син, Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг.

Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина, докато намерят свободна земя. Уговорили се Аспарух да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак , за да избягат. Братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.

След време при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните, като го видели и побягнали.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите.

От тогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

Трета легенда

Имал хан Кубрат петима сина и една чудно хубава дъщеря – Хуба. На тях той завещал повелята да не се разделят и да пазят България. След смъртта на баща си синовете бързо забравили мъдрия бащин съвет и били победени от предводителя на хуните Хан Ашина. Той заграбил владенията им и отвел в плен Хуба. Братята тръгнали да търсят нова земя, а сестра им зачакала новини от тях. И добрата вест пристигнала с разпукването на пролетта, донесена от сокол. В писмото Аспарух съобщавал, че е намерил райско кътче на юг от река Дунав и ще се заселят там. Хуба избягала, водена от сокола, на чието краче завързала бяла копринена нишка. Птицата я отвела до новата земя, но точно в този момент вражеска стрела я пронизала, а кръвта й обагрила конеца.

След като получил скъпата вест, че сестра му е при него, Аспарух започнал да късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ… Бил ден първи, март, лето 681".

От тогава, бяло-червеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме българи - където и по света да се намираме.

Read more: http://society.actualno.com/tri-legendi-za-martenicite-news_416944.html#ixzz41XNjMgX4

Натура